Започни - ломоти странен глас. Какво да кажа, не мога да я преживея. От началото всичко бе като грешен акорд. Има нещо, чуваш го, съвсем леко. Сякаш жужи. Местиш пръсти - не се получава. Просто се отказваш, решаваш да го направиш. Продължавам макар и да не искам: Май най-близки бяхме, преди очите ѝ да изчезнат. Да се превърнат от глобуси в свредла от пара. Да се разтекат по ръцете ми, докато скелетът ѝ ме гледа тъпо с... отворена, зяпнала уста.
Драматизираш - някак, ихтиозно звучи гласът. Добре, добре, знам - фроидистко подхлъзване - ще каже гласът като прочете горнoто описание. Работата е в това - казвам, аз вече раздразнено - че не може да отнемеш чужд живот така. Знаеш преди какво са правили. И какво са използвали. Сега, нали, хуманно искаме да е всичко. Гласът... добре де, не самият глас. Там, откъдето той идва, се чува бълбукане - Извинявай, изсъхнаха ми х... устните. Ето какво - взех я, нарязах я. Най-лошото бе, преди да я изям. Тя се бори доста. Сетните мигове винаги са най-мъчни. Ляво-дясно, ляво-дясно. Туп, туп, ТУП. Винаги ще помня как тялото се блъскаше по краищата на съда. Как отделям кожата ѝ. Люспа по люспа. Не мога повече да ти го разказвам. Аз се отказвам! Гласът казва нещо: Добре де, като не ти се яде риба - няма да ядеш. Такава драма чак... няма нужда.
Шаранът и аз изплуваме от талазите на морето. Шаранът, неловко: Даже не съм виждал черноморски шаран.