Сините му очи ми напомняха за морето. В тях можех да плувам с часове, да виждам собственото си отражение, или просто да наблюдавам колко спокойно и невъзмутимо възприемаха света. Дори започвах да се колебая кое ми харесва повече – морето или очите му.

Седях до фара и размишлявах. Нима той наистина съществуваше? Добре, де, бях се запознала вече с него, значи съществуваше. Но с кого се бях запознала точно? Дали историите, които така сладко ми прошепваше снощи, бяха истина? Трябваше да проверя.

Написах името му във фейсбук, но без резултат… Чудесно! Или това не е истинското му име, или крие нещо и затова няма профил, или пък е от онзи изчезващ вид хора, които предпочитат живия контакт вместо онлайн общуването. Да не се самозалъгвам, едва ли е последното… Преравям и останалите социални платформи – а, ето го. Дотук добре, историите се потвърждават… Или лъже навсякъде, или казва истината. Човек не може да е прекалено мнителен в днешно време. Всичко трябва да се проверява.

Ах, не мога да откъсна поглед от снимките му! Тези негови очи ме пленяват. Нима биха ме излъгали? Мисли с главата си, мисли с главата си. Защо да не биха ме излъгали? Нима е длъжен да ми казва истината? Нима ще загуби нещо, ако излъже?

Шумът на вълните се опитва да заглуши съмненията ми, а аз се заглеждам в рибните пасажи, които за миг отвличат вниманието ми. Толкова различни и толкова интересни… между тях обаче черноморски шарани няма.