- Не знам, но всичко започна с баща ми. Никога не беше това, което очаквах от него, а той винаги искаше твърде много пък от мен. Не ми позволяваше да съм себе си, да мисля, както искам, и да харесвам, каквото искам. Едва изкарах основно под неговия поглед.
След това продължи в същия дух, все искаше още и още от мен. Не ме оставяше сама да решавам. Първо беше изборът на гимназия, после тръгна да ме учи да карам, въпреки че вече имах книжка. И все питаше "А сега накъде, а сега накъде?" Откъде да знам, каза ми да карам, карам. Ти кажи къде отиваме.
И не се спря. Завърших гимназия, исках да замина, а той пак – сега накъде?
Далеч, стига да не съм тук. Да мога да избирам сама, да живея сама, да не се подчинявам на нечии очаквания.
Но не. И след университета – сега накъде?
Не знам, татко, кажи ми ти, след като знаеш всичко.
Аз вече в нищо не съм сигурна сама.
- Госпожо, аз Ви питах дали искате да е петдесет или петдесет и пет инча телевизорът. Не ме интересува къде сте ходили. Ако искате ще Ви го доставим и на Марс, просто изберете един, за да Ви напиша гаранцията.
- Аз, а, добре. Петдесет.
Тика ми листа в ръцете и се обръща.
- Добре. Ето Ви гаранцията, попълнете формулярче и ще го докараме.
С бърза крачка се отдалечава, а аз се оглеждам.
- По дяволите. Сега накъде?