Where now?
Напред е посока, която ти сам задаваш, а не времето
by Виктория Баръмова

Симоне, малка синя платноходка, кръстена на дядо си Симеон I и на прадядо си Соломон, свъсваше своите очи-платна всеки път, когато слънцето се вглеждаше настойчиво в нея и вятърът се отегляше да почива някъде из варненските плажове. Тогава тя спираше свободния си бяг из морето и се отегляше на някой смълчан в нощта бряг. Обичаше да лови риба и да се фука после с улова си на другите лодки. Недоволстваше, когато ѝ се налагаше да развежда бесни тийнейджъри, защото бдителността и загрижеността за другите не беше присъща на младостта ѝ. Но тази вечер, когато си мислеше, че вече няма да излиза в открито море, две момчета влетяха в нея и докато се усети, тя беше навътре в морето. Давеше се от вода, тялото й тежеше, но младежите си знаеха своето – напред – накъдето и да беше това. Варна бе изгасила светлините си и тишината на града кънтеше в ушите на всички, които още не спяха. Врявата, която вдигаха обитателите ѝ, разваляше всякаво наближаващо помирение със съня. Симоне изръмжа в яда си и двигателят ѝ спря – беше научена да отстоява себе си. Тинейджърите се изсмяха и полегнага в снагата ѝ – на прегоряла луна. Утрото ги срещна с нетърпеливия вятър, очите на Симоне бяха широко отворени и порещи водата към брега. Днес тя щеше да се изфука не с уловените риби или спасените тинейджъри, а със собственото си порасване. Знаеше, че плискащите вълни в нея бяха одобрителните потупвания на дядовците ѝ! Да, Симоне беше готова за морето на живота...