Неделя сутринта. Двамата лежаха в леглото. Тя от време на време му хвърляше по някой поглед, докато той гледаше нещо на телефона си. Надяваше се, че ще откъсне поглед от устройството и също ще я погледне, че ще каже нещо мило, че ще предложи да правят нещо заедно. Нищо. Когато се опитваше да го заговори, той незаинтересовано отговаряше, без да прекъсва заниманието си. Сякаш бе невидима за него.

На следващия ден тя потвърди съмненията си, че е бременна. Не искаше да му казва, докато не е сигурна. Тръгна си от работа по-рано. Беше решила да му приготви специална вечеря, на която да му съобщи радостната вест. „Свинско бонфиле, картофи, печурки, зехтин“ – повтаряше си тя наум продуктите за любимото му ястие, за да не забрави нещо. Развълнувана, шофираше към апартамента. Беше сигурна, че тази новина ще го зарадва. Това дете беше нещото, което щеше да ги сближи, да скрепи брака им, да им върне онова, което отдавна бяха изгубили.

Качваше се с асансьора, когато се сети, че не беше взела розмарин. Щеше да остави покупките и да слезе до магазина. Когато вкара ключа в ключалката, я обзе странно чувство. Завъртя го и отвори вратата. Нещо беше по-различно. Черните му обувки от естествена кожа, които рядко обуваше, ги нямаше. Маратонките също. Суичърът, грейката и якето липсваха. На масата в кухнята намери бележка. С неговия почерк бяха написани думите: „Съжалявам, но не мога повече“. Тя изтръпна. Усети как изпуска дръжките на пазарската торба. Тялото ѝ се скова. Не можеше да помръдне. „А сега накъде...?“.