Where now?
Истина
by Антония Антонова

Толкова време лъгах. Лъгах всички, както никога. Лъгах мама и татко, лъгах брат си, лъгах приятелите си, лъгах в работата. Само за да мога да съм с него още минута, още малко да сме двамата, още малко „любов“.

Лъжата няма общо с любовта. Лъжата е противоположна сила. Да лъжеш е ужасяващо, грозно, непосилно. Лъжата тежи, лъжата е огромно бреме. Времето отпреди да започна да лъжа беше най-хубавото време. Времето след като спра да лъжа, ще бъде живот. Истински живот. Ще бъда жива, както преди. Но сега… Сега накъде? Няма, няма, няма да се обърна. Никога повече няма да се обърна.

Рая тъкмо беше казала на мъжа, без когото не можеше да помисли, че е способна да съществува на тази земя, да си поеме дъх без пробождане, да се събужда и да заспива, повече никога да не я търси. Каза му го убедено. За първи път знаеше, че това наистина е краят. Че вече нищо не може да направи. Че всичко е сторено. Като при смъртно болните и лекарите, които искат да ги задържат при живите, но няма как.

Стоеше сама по средата на хола. Обади се първо на майка си. После на баща си, нищо че и двамата ѝ родители бяха заедно в една стая в този момент. После на брат си. Колко време беше бягала от тях. Колко време беше бягала от истината.

- Оставих го. Оставих го. Не съм добре, но ще мине. Нали ще мине, мамо? Приключихме. Наистина. Това беше.

И светът се завъртя отново.