А сега накъде?
И октоподите се панират
от Михаил Дишев

Естебан беше симпатичен млад октопод с пипала, наподобяващи дебели и слузести спагети, който и този юни прекарваше залепен за една скала, покрай чийто напечен от слънцето връх минаваха хора, делфини, щипалки, а понякога и сакове с оранжеви спасителни жилетки. За кратко Естебан дори успя да се сдобие и с монокъл и цилиндър, които една вечер го удариха право в „лицето”, след като няколко гастролиращи кабаретисти бяха решили да се гмурнат директно с дрехите.

Мастилената душа на Естебан обаче беше белязана от по-свирепи гледки. Една сутрин, например, видя как един гларус методично разкоства и поглъща изхвърлен във водата стиропор, а до обяд вече се носеше с човката и крилете нагоре по течението към брега. Не можеше да забрави и станалото с приятелското семейство Муриками – три бледопортокалови рапана, които бяха строшени като стъкло от захар в екшън филм, след като глутница строителни работници изхвърлиха отпадъците след дострояването на един хотел, който след подобренията излезе от първа на нулева линия.

Въпреки това досега Естебан живееше спокойно. Още през юли обаче забеляза, че беше останал единственият октопод в морето. През август дори делфините и щипалките спряха да му гостуват. Заради разлив на нефт през септември изчезнаха и малките оранжеви риби, които иначе всеки следобед се бяха надпреварвали до скалата му. В мътната вода компания вече му правеха само летовници и пластмаса.

Ако ненавиждаше едно нещо повече от кочани царевица във водата, то това беше самотата. Затова в началото на октомври Естебан разпери пипала, отдели се от скалата и се запита: „А сега накъде?”.

Свържи се с нас