А сега накъде?
Какъв искам да стана като порасна
от Надежда Костадинова

Седя на бюрото и гледам през прозореца.

Облаците днес са особено вълнуващи - бухнали снежни топки люлеещи се по сиво-сините вълни на хоризонта, пробождани от време на време от някой ярък слънчев лъч, който ме посочва като божи пръст и пак се прибира.

Имам да пиша съчинение на тема „Какъв искам да стана като порасна“.

Съдейки по моите родители, не съм сигурна че си струва. Все са изморени, мрънкащи - този или онзи, бил казал или направил еди-какво си, политиците били мошеници… А и когато са заедно, не изглеждат много щастливи. Не се прегръщат, нито си казват никакви мили думи... интересува ги само какво има да се свърши, кои сметки да се платят и какво ще вечеряме утре.

Може би искам да стана социален работник – бих помагала на нещастните хорица в оцеляването.

Обичам също животните. Те са много по-добри същества от нас. Ами да, един вълк или лисица няма да те нападнат ей така от злоба или защото имаш по-хубава козина, или си ги погледнал накриво…Те си следват природните инстинкти.

Ние все наобратно.

Например, ако харесвам някое момче, започвам да го избягвам – нито мога да го погледна в очите, нито да го заговоря.

От малка съм научена да се държа наопаки….

Майка ми ме караше да поздравявам всичките неприятни лелки и чичковци, а те започваха да ахкат и да ме пощипват по бузите. На семейните тържества пък ме побутваше да пея песнички, а накрая всички доволно ръкопляскаха… Сега никой не ръкопляска, пораснах.

Все пак, май по-добре да стана космонавт. 

Свържи се с нас