- Алергичен съм към четириноги и все пак се тревожа за кучето ти винаги, когато му се случи нещо. - каза той, гушнал огромния космат дог, който се хвърли да го ближе в момента, в който двамата прекрачиха входа на дома ѝ. 

- Знам, знам, тревожиш се за него, защото се тревожиш за мен. Това щеше да кажеш, нали? - имаше досада в гласа ѝ. 

- По правилно е да се каже, че се тревожа за него, защото ме е грижа за теб... има разлика. - в неговия глас имаше всичко друго, но не и досада. 

- Със сигурност... само дето не го разбирам това. След всичкото време, в което продължавам да ти казвам, че няма смисъл да се опитваш.. 

Все още стояха на вратата. Тя възнамеряваше да затвори, колкото може по-бързо и да предотврати поредната драма, която (можеше да се закълне) щеше да се разрази. Но този път не позна. Той я погледна топло и каза само:

- Случва се човек да стане фен на някого, дори когато знае, че обектът му на почитание е зло малко джудже, което не може да обича никой. - сключи пръсти около брадичката ѝ за секунда, преди тя да успее да реагира и отскочи назад.

Смехът бълбукаше в гърдите ѝ:

- Ти не си фен, а фанатик! И за протокола - зелени джуджета не съществуват... Довиждане. 

- Те не, но ти - да. Това ми стига - чу го да казва, преди да хлопне вратата под носа му развълнувано.