Изпих стипчивия сок и изядох яйчения крем. Знаех, че след малко ще ни изведат за обичайната разходка на двора след закуската. Но не исках отново да виждам Гергана, Вера и другите. Въобще не исках да ги срещам точно сега. Може би грешах, но беше много вероятно да забележат – само да ме видят как гледам Ася и веднага ще се досетят какво е станало. Странно – до вчера Ася беше едно свито, неугледно, дребно момиче с тънка коса и прекалено малки устни. А сега, нейните устни говореха нежно, тази коса беше толкова сладко разрошена, дребните ѝ пръсти мило докосваха кожата ми. Вече цял час не можех да повярвам какво се случи – как от едно дребно изречение стигнахме до тук. Изведнъж ми просветна – дали тя не го планира отдавна? Дали не се е опитвала, откакто сме в една стая, да разбере кое може да събуди в мен тези реакции и да ми е заложила капан? Не знам, не мога да се доверя така лесно на тази малка новобранка. Не е истина какво допуснах. Ако Гергана разбере, край, няма да остане с мен. Как въобще повярвах на Ася, „нямало да каже на никого“. Та тя е тук от два месеца, а вече ме промени? Коя е по-лудата? Замислих се. А сега накъде? Дали тук има място за нея? И без това не бях готова да излизам от лудницата, лесно я удуших.