Ще постоя още малко и после просто ще трябва да си отида. Но как, като си подарих вече душата на морето, което събра вдъхновението ми в мидичките и отнесе със себе си всичките ми въздишки, а времето си оставих в косите на лятото?!
Чудя се, къде ли отива то, когато стане зима? Вярвам, че е в топлината на спомена, който все още събира пясък в обувките. Същите обувки, с които тръгнах това тръгване, а по пътя се намирах в успехите, в неуспехите, в любовта, в приятелството и се губех в самотата и разочарованието...
...но не спрях да търся. В чакането, във вярата, в надеждата, в книгите, в очите, в хората и в човеците, в смисъла да спреш малко между редовете и да се огледаш.
За път. Да препрочетеш написаното и да се научиш. Аз така се научих. Как да продължавам, да слизам, да се качвам, да падам и да ставам. Да оставям след себе си моето значение. Да порасна, за да бъда сега това, което съм.
Не съм сигурна дали морето ме направи такава, дали то ме изгуби или аз се намерих в него, но съм сигурна, че трябва да тръгнеш, ако искаш да стигнеш. Но накъде? Ти избираш - или към себе си или от себе си. Аз вече избрах. Ако ти си избрал същото, значи непременно ще се срещнем някъде по пътя. Ще се радвам да вървим заедно. А сега накъде ли? Натам – към себе си!