Взех раницата, няколко сандвича с лютеница и кашкавал, спалният чувал и една дребна сума, в случай че никой не е широкоскроен и гледа на мъжете с розов гребен като на престъпници. 

А аз не бях ли такъв?

Напуснах работа, не завърших университет, не последвах мечтата на родителите ми и реших да откривам света, пътувайки на стоп.

- Всичко ти дадохме - казваше майка ми, какво не е наред с теб?

***

Мръкна се. Никой не пожела да ме качи, а дори им се усмихвах и обещавах, че ще им разказвам вицове в колата. Може би наистина нещо ми имаше и трябваше да се прибера. Да поискам прошка от родителите си и.. да живея по неписаните правила на обществото. Трябваше да предам и себе си, защото исках да съм свободен, но не ми се получи.

Изядох единия сандвич. Легнах да спя край пътя. Беше ме срам да се върна вкъщи. 

На развиделяване усетих нещо топло и мокро при краката ми.

- Неееееееееееее, за богааа.. Руфъс, махай се от там ве-дна-гаа!!!

- Какво, какво става? Защо викате?

- Много се извинявам, явно още сте сънен, но кучето ми току що ви препика, за което много съжалявам. 

Как мога да ви се отблагодаря?

В тоз час усмивката ми грейна и аз подскочих като ужилен от щастие.

- Много лесно, просто изречете любимите ми думи “А сега накъде?”

- Как накъде? Към морето, разбира се! Аз съм Бети.