С гръб, превит под тежестта на почти век живот и очи пълни с огорчение, той стоеше на изгнилата пейка пред фамилната къща, на която години преди това бе стоял баща му. Дядо Васко беше любимец на селото, добряк човек, сърцат. Обичаше да говори, но не беше добър слушател. През деня гледаше как младите бързат по улицата, сякаш забравили, че всеки изгрев ги лъжеше, обещавайки им безкрай, а всеки залез им напомняше, че вечността не им се полага.

Думите, с които старецът цял живот отлагаше мечтите си, кънтяха в спомените му, докато душата му ставаше все по-болезнена “Когато му дойде времето, тогава. Има си време за всичко.” Потънал в скръб и болезнено примирение, възрастният мъж бе разбрал, че ние човеците нищо не знаем за времето. Вярваме, че то ни принадлежи, неосъзнавайки, че всъщност безмилостно се изплъзва между пръстите ни, оставяйки след себе си сребро в косите, сухи линии около очите и куп неизживени радостни победи.  

Мъдрoстта на годините го беше научила, че целостта на житейския ни път е изградена от мигове, миговете от минути, минутите от часове, дни, месеци, години и така, докато един ден някой не запали свещ с думите “Ами... дошло му е времето. Бог да го прости.”

През зимата на същата година дядо Вася си отиде смирено в съня си. Потъна във вечността, в която вече нищо нямаше значение. С последната му глътка въздух се търкулна и една съкрушена сълза  “Времето, то е тук и сега. Всичко друго беше лъжа.” помисли той и стана звезда.