Белите влизаха един по един на своя плаж, на който беше написано „Плажа на Бѐлите“. Белотата им беше ослепителна и парадниченето с нея беше оглушително и забележително-отегчително. Един през друг крещяха „Бял съм!“ и хвърляха таксата за вход на момченцето с незавиден загар от слънцето.
Вървейки по плажа, сами се препъваха в своята префинена нежност и изкуствено създадено усещане за уникалност. Мислеха се за аристократи и така се бяха напъхали в свой свят на ограничености и ощетеност на духа. На този плаж – деликатно и плахо, се срещаха слънцето и сянката, безпомощни в своята природа да бъдат себе си! Култивирана до съвършенство, дълбока сянка застилаше пясъка и убиваше всеки слънчев лъч, роден да бъде нечие спасение.
По едно и също време, всеки ден белите лягаха на шезлонгите и дърветата се спускаха като по часовник над тях. Днес не беше по-необикновен ден в своята необикновеност. Изтънчените им тела, уверени в истинността на фалшивия си свят, се унесоха в дрямка. В уречения час аристократите започнаха да се разсънват. Ужасени видяха как слънцето граби от белотата им, дърветата бяха вдигнали сянката си и приютили птичките в короните си. На белите носовете им бяха червени. Предната вечер от новосформиралия се „Плаж на Бели́те“ децата нарочно бяха вързали клоните на дърветата с устойчиви въжета. Беладжиите навиха въжетата точно, когато обитателите от „Плажа на Бѐлите“ задрямаха и дърветата оттеглиха сенките си.
Вече имаше война между плажа на Бѐлите и Бели́те! Лятото обещаваше да е жарко! И истинско...за всички!