Беше около 19:00 ч. и седяхме на брега, до рибарските лодки. Чуваше се лекото скърцане от старото дърво, на лодките и пличкането на любимото синьо. Слънцето взе да променя цвета си към оранжево и да краси още повече небето и очите ѝ. 

- Хей, а сега накъде? - попита ме тя, докато се смееше, за пореден път, на някоя от моите глупости, които "ръся". 

- Трябва ли да знаеш? Не ти ли стига това, че си с мен и си щастлива, тук и сега...

Настъпи секунда мълчание и тя ми каза:

- За мен това е щастието. Да бъда с теб, тук и сега... Да бъдем заедно в мислите и желанията ни, да се смеем заедно, да говорим и да мълчим заедно, да мечтаем и плачем заедно... 

- Да! Затова, не го мисли "накъде", а знай, че щом си с мен, посоката е една, пътят е един - към щастието. Не бих си позволил да те подведа и няма да го направя...ще се боря за нас.

- Не! - каза тя. Няма да се бориш за нас, ние ще се борим заедно.

Кимнах леко, с усмивка, целунах я по главата, докато беше в скута ми...и взех каските. Хванах я за ръка и тръгнахме към мотора. Качихме се, запалих, прегърна ме силно и потеглихме. Това беше... щастието - погледа ѝ, звука на мотора, залеза, който споделяхме и душите ни, които летяха заедно.