Дъхът ми образуваше бели кълба, заради студа. Цялото семейство крачехме към гробищата, каквито бяха обичаите. Тъгата витаеше, като че жива над всички, които стояхме под черното небе. Над живите, които погребваха мъртвите. Стигнахме и седнахме на черните сгъваеми столчета. От обвития в искрящо, празнично бяло, ковчег, изпълзя бившият ни съсед. Първо се показа сивата ръка, която сграбчи ръба на бъдещият си затвор, но пръстите не побеляха от силата, с която стискаше, защото в това тяло вече не течеше кръв. Не течеше от четири дни и никога повече нямаше да потече. След ръката се появиха главата и торсът. Чак тогава започнаха да забелязват облеченият в син костюм покойник. Чуха се викове. В началото бяха тихи, можеше дори да си помислиш, че ти се е причуло, но след това се усилиха. Въпреки шума от падането на столовете и паниката на хората продължавах да чувам лекия хриптящ звук, който излизаше от мъртвите дробове. Стоях там и се чудех защо нямаше никакви признаци, че диша. Гърдите му не се повдигнаха нито веднъж, докато се взираше с чисто белите си очи в мен, нито веднъж. Майка ми крещеше, че трябва да бягаме и ме дърпаше за ръкава. Станах като в транс и се завъртях. Съзнанието ми се избистри, когато видях още полушващи се фигури в далечината. Звукът, като от глухото ръмжене на животно, който предполагах, че идва от тях, и внезапно настъпилата тишина, породиха въпроса: „А сега накъде?“