- За Виена!

- Момиче, даваш ми десет лева и петнадесет стотинки. Тук е Централна ЖП гара, каква Виена те гони, във Варна си! – Дори не я оставя да гъкне. – Я, се махай оттука. Следващият!

Събира обратно стотинките и се дръпва.

- Нямаха ли билети? – пита, когато тя разочаровано сяда на пейката до него.

- Явно не. Или не беше в настроение – отвръща и свива рамене.

Сигурна е, че това е бил проблемът, а не недостатъчната сума или фактът, че деветгодишно иска билет за Виена от варненската гара.

- Какво ще правим тогава? Сега накъде?

- Да изчакаме да излезе в почивка. По филмите винаги така става. Даже ще пробваш ти, мен вече ме видяха.

- Пак ли да искам за Виена?

- Искам на виенското колело.

- Дали ще ни стигнат парите?

- Разбира се. Мама все казва „Ти за десет лева ли си”, а татко отговаря „Като бях малък с десет лева до луната щях да отида.” Виена е по-близо.

Фактически погледнато е права, Виена е по-близо от луната.

Той въздъхва.

- Стана ми топло. А и е много горещо за пътуване.

- Ще си струва!

- Не искаш ли да пробваме утре? Може да имаме късмет.

- Обещаваш ли, че ще пробваме?

- Разбира се. Щом искаш да отидем във Виена, там ще отидем.

Навежда се и го целува по бузата. Стресната от смелостта си, скача, докато той смаяно я гледа.

Чувството да си на виенско колело е почти същото.