Пролетта пристъпваше с дъх на люляк. Прозорецът беше отворен, а ароматът се промъкваше и дискретно се настаняваше в стаята ѝ.
Тя отпиваше от сутрешното си кафе, а мислите в главата, не ѝ даваха мира.
Как да постъпи? Наистина ли любовта си е отишла?
За нея времето, прекарано с него – нищо не беше ѝ отнело, просто беше заменило тийнеджърството със зрялост, дързостта с търпение, безгрижието с отговорност.
Мислеше си, че и за него е така! Любовта им се беше превърнала в приятелство. Тя намираше това за редно, но се оказа друго.
Той ѝ призна, че връзката им е изчерпана, че липсва онова огънче, което разпалва погледите, което свива стомаха и което топли дните им. Смутолеви, че е избързал да я покани в дома си!
Беше съкрушена от тази изповед! 
Защо се беше привързала към мислите, вместо да се потопи в усещанията си? Защо беше допуснала да угаснат чувствата му? Къде сбърка? Хиляди въпроси...
В края на краищата, имаше ли значение какво мисли тя и какви въпроси си задава, щом човекът до нея не е щастлив? Нали казват, че любовта е и в това да дадеш право на другия да направи своя избор?
Беше изпила кафето си. Изми чашата, а заедно с нея и потеклите сълзи по бузите си...
Събра малкото дрехи в пътната си чанта, с която преди година беше дошла, огледа любовното гнездо и прибра теста, който криеше в нощното шкафче.
Бавно пристъпи към входната врата, заключи и пусна ключа в пощенската кутия...
- А сега накъде? – тихичко прошепна, поглеждайки там, където знаеше, че носи нов живот!