А сега накъде?
Нова надежда
от Невена Елисеева

Някой някога ме беше научил да не пресичам на червено. Сигурно майка ми, кой друг. От няколко дни обаче предизвиквах късмета си, подлагайки на изтезание инстинкта за самосъхранение. Оставях котлона включен под веещото се перде. Бръснех се без огледало. Сипах отрова за мишки в една от многото бутилки мляко. Нищо не проработи. Още съм жив.

Стоях на най-оживеното кръстовище в противния град и чаках да светне червеното. Тъкмо тръгнах измежду клаксоните, които виеха в горно ла, и някой ме дръпна за ръкава.

- Да се убиеш ли искаш?

- Коя си ти? Остави ме.

- Чакай зеленото. Видях те вече, късно е. Не ми се занимава с линейки. А и тия неща не се правят пред хора.

Пет минути по-късно пиехме кафе.

- И какво? – попита тя.

- Какво, какво – пропиля ми се и последната надежда. И днес няма да се умира, и то заради теб.

- Оу, надежда. Това е лайтмотивът значи. Продължавай – тя подпря бузата си с ръка.

- С кое да продължавам?

- С клишетата. Само толкова ли можеш? Кажи, че животът ти е гробище на погребани надежди. Или че някаква надежда е рухнала. Угаснала ли, не знам и аз. Нещо по-патетично така.

- Ти май ми се подиграваш.

- Съвсем не. – каза и ми показа белезите от рязано по китките си – Обаче казах ти, тия неща - сам вкъщи, на тъмно. И пак не е сигурно.

По-късно узнах, че се казва Надежда. Като майка ми – същата онази, която ме научи никога да не пресичам на червено.

Свържи се с нас