А сега накъде?
Мълчаливите пътници
от Недко Жечев

Когато усети ниската температура, беше вече късно. Механичното резе щракна след него. И да вика никой нямаше да го чуе. През добре изолираните стени дори кучетата нямаше как да го надушат, нали затова избра хладилен камион. ”В тази посока пътуват празни” му беше казал трафикантът. Излъгал го е или не е знаел.” На друговерци да не вярваш” - казваше баба му. Извади позлатения кръст от пазвата си и го целуна - това движение можеше да му коства живота в северната част на родния му град. В тъмнината започна да различава закачените на куки животински трупове. “Агнета за празника?” За миг пред очите му се мярна иконата от разрушената селска църква. Беше на парчета, също като всичко друго в тази страна; отне му седмица да я залепи. Половината от изобразеното липсваше, но Исус беше цял. “Чудо“ - каза баба му, но той не вярваше в чудеса.“ Там, където отиваш, този кръст ще ти носи добър късмет“ - сложи му го тя на врата. Май не беше права; до няколко часа, ако не пристигнат някъде, щеше да се превърне в един от тези безмълвно поклащащи се, замръзнали спътници. Закъде ли пътуваха? Поне да бяха сладоледи или шоколади, щеше да си подслади пътя към... накъде отиваше всъщност? Някъде далеч от смъртта. Студът сковаваше ръцете му, дъхът му обледеняваше лицето му. Изведнъж в устата му нахлу вкус на зрели смокини.

От смокиновото дървото в двора.

Малък хладилен камион спря до полуразрушена църква. Щофьорът натисна изморено клаксона. Възрастна жена хранеше мършави кокошки до изгорялото смокиново дърво.

 

Свържи се с нас