Беше една зимна неделна сутрин, когато той се беше събудил много преди нея… лежаща спокойно до него той имаше възможността да я съзерцава с часове… доставяше му удоволствие да се изпитва… да проверява дали е запомнил точното местоположение на всяка една нейна бенка, всяко петънце по кожата ѝ, всеки белег, и да си спомня историята към него. Проверяваше дали все още, като затвори очи, вижда толкова ясно нейните очертания… нюансите на кожата ѝ… уханието ѝ рано сутрин след като е прекарала нощта в прегръдките му…

Кожата ѝ беше така наситена с малки и големи бенки и петънца, както нощното небе със звезди… всяка от тях си имаше географска ширина и географска дължина и беше мислено разположена на картата… картата на неговия свят – нейното тяло…

Спомни си определението, което беше дала тя на желанието му да докосва кожата ѝ… беше казала закачливо: „Знаеш ли какво е картография?“… беше изчакала няколко секунди и беше отговорила сама на въпроса: „Това е изкуството цял ден да свързваш бенките ми с пръст и да образуваш нови и нови земи, които да завладееш след това.“… това определение му беше харесало много… наистина много…

…унесен в мислите си, той докосна с пръст една от тях и започна да чертае линии по гърба ѝ и да ги свързва една след друга. Това я разбуди и с още унесен глас попита: „А сега накъде?“ и се усмихна все още затворила очи.

А той само ѝ отвърна: „Добро утро и на теб!“ и нежно я целуна…