Средно на ден всеки човек прекарва пo 414 секунди в чакане на светофара. Забиваме поглед в плътната червена точка и само след няколко кратки мига въздъхваме изнервено и отегчено. Бързаме. Припряно чупим пръсти и въртим поглед наляво-надясно. Вадим телефона си, хвърляме сериозно изражение по екрана, прибираме го и пак пуфтим, сякаш нещо много спешно, сякаш нещо на живот и смърт ни чака на следващия светофар.

Средно на ден човек прекарва 414 секунди в нетърпеливо, досадно чакане червената светлина на светофара да изгасне, за да продължи нататък с ежедневието си, да се остави животът да го повлече към следващото място, към следващата неотложна задача.

Средно Горан прекарваше по 10 800 секунди, взирайки се в светлините на животоподдържащия апарат - изтръпвайки всеки път, когато копчетата светваха в червено.

Вече цели 3 месеца в същата болница, в същия стол.

И всеки ден средно по 10 800 секунди мислеше как иска да закове тази зелена светлина с поглед, за да не изгасва никога. Тези малки светлинки на апарата, които напомняха светлините на светофар, държаха цели два живота в ръце. И ако изгаснеха, никой нямаше да може да продължи нататък.

...Само защото някой друг е решил да съкрати своите 414 секунди на светофара и е карал по прекия път.

Който води накъде?