Гонеше я, откакто се помнеше. Цял живот гледаше пред себе си дългата й златна коса и милата й усмивка. Понякога усещаше меките й длани, но тя все успяваше да се изплъзне. Толкова близо, но толкова далеч - на една ръка разстояние.

Заради тази тяхна игра той се превърна в символ на тъгата. Влюбеният, който никога не може да стигне любимата. Истината обаче беше друга - беше щастлив - светлината от косата й озаряваше лицето му всяка нощ и това му бе достатъчно.

Тя, от своя страна, беше по детски лъчезарна. Очите й светеха ли, светеха засмяно. Понякога играеше нечестно и се криеше зад облаците. Тогава той много се объркваше. Не знаеше накъде да тича и питаше малката й зелена приятелка. Обикновено тя наивно му казваше, че не знае, но че той може да се скрие зад някой облак и да я причака. Беше опитвал... Никога не се проработи.

А колко ли неща не пробва. Безброй пъти бе хващал дирите на самолетите и с тях опитваше да свърже себе си и нея. Следата всеки път се оказваше прекалено къса.

В един момент нещо се случи. Той започна да я настига, разстоянието се скъсяваше, тя беше все по-близо. Не знаеше дали да се радва или да се притеснява. Изкушението надделя - затича се... Още малко... Още малко... Хоп! Хвана я. Тя го заслепяваше, вече не виждаше зелената й приятелка...

За миг времето спря. Той се замисли. А сега накъде?