Мисля си - вече няма какво да си кажем. Но все пак се разбираме да се чакаме на нашата спирка. За пръв път така да не ми се пътува. Така да не ми се слиза, че чак автобусът трепери от нерви под мен. А и нямам сили да те погледна. Ще пристъпиш все така поетично отнесен, с книга в ръка и уж ще ме търсиш с поглед, въпреки че отдавна си ме видял сред тълпата. Една полулунна усмивка, с която само да загатнеш за кратерната си трапчинка. И после тази неловка прегръдка, никому нужна, в средата на юли, след престоя в претъпкан автобус. Неудобна гледка. Но вече няма време за бягство. Ето, че наближавам. И, разбира се, ще те чакам.

- Подранила си. - ето я усмивката... - Откога си тук?

- Съвсем отскоро, не се тревожи.

- Не съм се тревожил.

А трапчинката ти вече е черна дупка, която ме поглъща и се чувствам като на първата ни среща. Забравила за силата на гравитацията. Сбъркала съм. Има какво да си кажем. Просто аз не зная как да го изразя дори след толкова минати спирки. И ми стига неловката прегръдка, в средата на юли, след претъпкания автобус. Удобен момент да сме по-близо. Като страниците на затворената ти книга. - А сега накъде? - питаш.

Усмихвам се. Ти си моето бягство.