Без да се замислям, нахълтах в четиринайската след нея.

- Кажи ми поне името си?

- И аз не знам твоето.

Понечих да го кажа, но тя сложи пръст на устните ми.

Погледнах през прозореца и видях вече надигналото се юлско слънце. Автобусът беше пълен с дремещи хора, посрещнали само преди по-малко от два часа първият изгрев за месец юли.

Двамата говорихме и се смеехме шумно, но никой не ни обръщаше внимание. Пътниците бяха изтощени от дългата нощ на песни и танци край нощното море. С нея се срещнах точно там – в морето. Така и не ми каза с кого е на плажа, но никой не потърси. Остана с мен. Говори с мен. Смя се с мен. Изслуша всичко за живота ми. И не каза нито дума за себе си. Единствено ми обеща да ми даде нейна снимка.

- Ще ти напиша на гърба на снимката всичко, което трябва да знаеш в този момент.

- Значи ще има и следващи моменти.

- От теб зависи.

Тя облегна глава на моята. Усещах дъха ѝ на сантиметри от лицето си. Затворих очи. Усетих, че ме целува.

В този момент автобуса спря. Но аз не мислих за това. Тя ме целуна отново. И за миг тя просто изчезна. Отворих очи и я видях как изскача през вратата секунда преди вратите да се затворят и автобуса да потегли. На седалката стоеше снимката. Обърнах я трескаво. На гърба пишеше:

Точно след година в полунощ! На същото място в морето. Не ме карай да те чакам!