В далечината нещо светеше. В полумрака почти нищо не виждахме и нямахме идея къде отивахме. Газехме в пластмасата, в хилядите, изпити за 10 секунди бутилки, надживели притежателите си.

Помня този плаж, когато бях малка - златен пясък, лазурно море и песента на птичките от близката зелена гора. Помня, когато за първи път забелязах боклуците, които се трупаха с прилива и как започнахме всеки ден да почистваме. В началото се получаваше, но с времето ставаха все повече и не сварвахме да приберем всичко. А и не беше само нашият плаж...

После по новините започнаха да обявяват пълна забрана на всичко пластмасово, в началото хората не се замисляха и роптаеха..., а после вече беше късно... Пластмасата се превърна в огромна вълна и започна да залива бреговете.

Живеем в малка вила на брега. Посред нощ ни събуди силно тракане. Пластмасовите боклуци, които приливът беше донесъл бяха достигнали височината на човек и се блъскаха в къщата с всяка вълна. Сякаш бяха оживели и искаха да превземат дома ни...

Обухме ботуши, излязохме през задната врата и тръгнахме през полето от пластмаса, която скърцаше под тежестта ни. И когато стигнахме до светлинката от далечината, разбрахме, че е само ламарина, отразяваща Луната.

Дъщеря ми ме дръпна за ръката и изхлипа :

- А сега накъде, мамо? Имаме ли планета план Б ?