Тик-так, чуваш ли ме? Да се приближа ли още малко? Пак ли се налага да напомням за себе си? Не ти ли го доказвам всеки един ден, с всеки един нов изгрев, толкова ужасяващо еднакъв с предишния? Носиш ме навсякъде със себе си, окачен на ръката си или прибран по джобовете, дори ме окачваш по стените, издигате кули специално за мен, за да ви гледам отвисоко. Виждаш ме по хиляди пъти на ден и пак упорито продължаваш да отричаш съществуването ми. Но аз съм тук, толкова близко. Аз съм времето. И искам с всяка една отмерена секунда като сърдечен ритъм да напомня да не ме пилееш напразно. Аз съм личност. Как можеш да пропилееш една личност? И не, спри да се оплакваш, че все не ти достигам, че все ме няма. Аз съм тук. Научи се да ме цениш, както цениш всички останали преходни неща в живота си и започни да живееш, ама наистина. Нямаш много време.