Не помня как ме е жилнала упойващата стреличка. Но щом онази болка ме е принудила да ревна с пълно гърло, явно вече съм бил тук. После сякаш дълго ме люлееха приспивно и аз, потънал в негa, все повече забравях. И забравях. И забравям... Усещам само как ме приласкават, а нещо топло и меко влива в мен жадувана сладост. Ала ето, че по езика ми полека пропълзява металически вкус. Сетне прокънтява из цялото ми тяло. Гърлото ми конвулсивно се свива. Ококорвам се разтреперан, но не виждам. Отлепям пресъхнали устни от нещо студено и зъбато и опипом затърсвам равновесие. Вместо него обаче досягам глави, ръце, плещи – на други като мен, които не намират същото. Внезапно ме поваля вълна от гласове, които бълбукат до полуда: „време-времето-време-е-няма-време“. Не ми стига въздух. Какво значи „време"? Как така е и го няма? Защо да се тъпчем тук един друг? Някак се оттласвам над повърхността за плитък дъх и в същия миг ловко и властно ме задържа нечия силна, необикновено силна ръка. Не я изгубвай, само не я изгубвай! Вкопчвам се в нея с пълни обятия. Като орлово крило тя леко ме издига над тълпата. От нейде замъждява светлинка. Провиждат се ликове – зад решетка. Звероподобни, изранени, смиреночовешки, детинско-ангелски. Някои удрят с юмруци по железните пръти, други се губят безразлични в тласъците на множеството; някои милват ближните си и поделят с тях оставащото време, други са им отдали своето изцяло. В миг невидим механизъм проскърцва пронизително през неспирните талази „...време-е-няма-време...“. Капанът зейва. Сега вече спомни ли си? „Вечност.“