В единствената сряда в своя живот, Калинка Малинка излезе от къщурката си във Великата Омагьосана гора и погледна нагоре. Облакът вляво се усмихна, кихна и пръсна лек розов дъждец. „Наздраве!“, каза Калинка Малинка. Облакът се стресна, погледна я, но се обърна наляво и пак заспа.

Калинка Малинка заподскача по пътечката към Двореца на Голямата Майка с Големите Уши, на душата ѝ беше леко, грееше в жълтата си рокля на ситни цветчета и не се чудеше защо пчелите започнаха да я кацат - мислеха я за жълтурче. Тя започна да се смее, а от звънкия ѝ смях трапчинките на лицето ѝ станаха толкова много, че наистина заприлича на калинка. Припкаше по пътя и броеше - тук хралупа, там хралупа, тук ягодка, там черешка… Но откога черешките растяха по земята?... Колко странно, не беше забелязала. До вторник черешите се извисяваха от дърветата и тук-таме припадаха от жега направо в крачетата ѝ, а сега по земята… Трябваше да попита Голямата Майка с Големите Уши, която знаеше всичко за живота.

Къдриците над точките ѝ се подгониха като луди и отлетяха в различни посоки, когато пристъпи пред Портите на Двореца. Това, което висеше от тях, я учуди толкова много, че от смайване се строполи на земята и прихна в смях…. Изчезналият Облак се надвеси над нея и също започна да се смее. За миг цялата Велика Омагьосана гора се тресеше от смях, толкова звънък, че събуди Голямата Майка с Големите Уши, която, ставайки от нейния Пух, каза: „Толкова за сряда!“