На вратата се похлопа и за момент сърцето ми подскочи, но след това се успокоих, защото се сетих, че днес бяха кукерите. Смигнах на дядото и попитах кой е. Вратата се отвори със замах и в стаята връхлетяха две малки дяволчета, обвити с парцали, с черни лица, крещящи и искащи пари или яйца. Започнаха да тичат като хали около нас, да викат, да скачат и да се смеят. Сърцето ми пееше. Усмихнах се широко и очите ми се насълзиха. И тогава настъпи един от онези моменти в живота, когато всичко те връхлита със супер сила и те засмуква като във вакуум. Когато бяхме малки с братята ми се правихме на кукери, когато дойдеше това време по средата на февруари. Увивахме се с парцали, слагахме си ръчно изработени маски на лицата и връхлитахме при нашите баба и дядо, крещейки, викайки, тичайки, искайки пари или яйца. Тогава баба и дядо се смееха от сърце, лицата им ставаха още по-сбръчкани, а очите им се пълнеха със сълзи. Винаги се чудех защо ставаше така, какво толкова намираха в това немирните им внуци да беснеят наоколо. Но ето, че сега моите внуци станаха достатъчно големи да могат да ми покажат защо става така – и аз като баба стоях с насълзени очи и гледах тези малки същества, които обичах с цялото си сърце. Може би и с тях щеше да стане същото, може би на всички ни е отредено някой ден да разберем какво толкова се е криело зад очите на баба и дядо.