''Казвам се Мишо. Поне така ме наричат всички. Висок съм 90 см. Последно толкова ме премери мама. Другите нямат търпение да стигна метър. Казват, че тогава ще съм голямо момче, но като гледам майка ми и другите възрастни, май ще ми трябват два пъти по толкова.
Светът на големите е странен. Не мога да ги разбера. Постоянно разговарят за нещо, все викат и се карат. От толкова разговори не им остава време за игра. А аз пък не говоря много, но за какво ми е? Има толкова по-приятни неща за вършене. Думите използвам само за да подскажа какво искам. А те явно не спират да искат нещо едни от други. А и като гледам, тези разговори не ги правят особено щастливи. Майка ми все е ядосана и разтревожена. Но как да я успокоя? Подавам ѝ ръце с предложение да играем на нещо.
Да я науча на нова игра. Но май моите игри не са ѝ толкова интересни. Но сигурно като стана и аз толкова висок ще искам други игри. Та това ще е чак след 100 години. А и с тате май ѝ е по-интересно да играе. Все се боричкат нещо. Ту отгоре, ту отдолу. Но не ми позволяват да участвам. Дори затварят вратата. Аз пък настоявам и в полунощ ги изненадвам, докато играят. Отивам при тях на леглото и се хвърлям отгоре им. Забавно е с тях.
Вече съм 160 см. Пораснах. Светът на възрастните не ми е интересен. Какво ли пък толкова съм им намирал?''