Лина се качва бавно по стълбите, натоварена с две големи торби. Покрай нея минава рязко някаква жена - с черни дрехи и  мрачен поглед.

Лина все пак успява да влезе в асансьора заедно с нея. Жената отново избързва и натиска копчето. Тръгват. Усеща се клатене, внезапен шум и стоп. Асансьорът не помръдва. Лина натиска спокойно копчето с надпис аларма. Другата жена се провиква:
- О, не! Заседнахме... Какъв късмет имам само! Не стига, че останах без работа, налага се да живея в България, вместо в Германия, а и сега съм тук, в тъпия асансьор!
- Аз съм Ева! Сигурно ще останем доста тук, не понасям скуката! А ти как се казваш?
- Лина. Спокойно, ще извикат техници.   
- Ах, тези скапани български асансьори...
Лина страдаше от мигрена. Тя се завъртя на другата страна, сбръчка поглед и се хвана за главата. Гледаше часовника и въздъхна. Ева продължаваше да говори:
 - А и отгоре на всичко трябва да живея при досадната ми братовчедка и майка ѝ! Разбрах, че е стара мома. Всички мои роднини ѝ се подиграват. Сигурно е още девствена... Казаха ми, че майка ѝ е същата досада като нея. Но поне ще ме хранят безплатно, докато не намеря нещо по-свястно.
Лина потърка леко слепоочията си и отново въздъхна. Асансьорът се отвори. Ева се огледа и видя табелка с надпис: ''семейство Митеви''. Майката на Лина се показа на вратата.
- А, ето я и братовчедка ти Ева, от Германия! Забравих да ти кажа, че ще живее при нас! Добре си дошла, влизай!