- Обичам те.

Прошепваш го и сърцето ми лети. Банално е, но е истинско - пеперудите, сърцебиенето, липсата на земя под краката. А съм щастлива - това е всичко, което ми носи сигурност и съм чакала.

Само ако знаех.

След един месец беше първият път, когато не спа вкъщи.

След още един те нямаше две вечери.

На третия миришеше на чужд женски парфюм.

На четвъртия говорихме за сватба, а ден по-късно се прибра пиян, бълнувайки как женитбата е най-голямата грешка в живота.

На петия я сварих в леглото ни.

Шести нямаше.

Мислех, че няма да те преживея, но се оказа, че времето лекува. Дните минаваха бавно, хванати в капан на времето - думи, спомени и всичко, което си обещавахме, най-вече онова "обичам те", което сега звучи като началото на края.

И все пак. Сълзи, разстояние, алкохол, много и от трите, но все пак в един момент вече не те виждах във всеки непознат, не усещах парфюма ти по вещите си, не сънувах усмивката ти. Нямаше те, без да се усеща, че те е имало.

Година по-късно вече е друго – животът, любовта, аз.

Стоя на терасата, слънцето залязва, ръката му е на кръста ми. Обръща ме към себе си, а залезът се отразява в очите му.

- Обичам те – прошепва и сърцето ми пак спира.

Пак съм с теб, чувам твоя глас вместо неговия, сякаш отново съм там. Пак съм в капан, но твоя.

Целувам го вместо отговор. По-добре е от обещания, които знам, че не се спазват.