Топла октомврийска вечер. Задушна. Главната на Пловдив гъмжи от народ. Дъхът на тълпата отнема въздуха. Недостигът на кислород и пространство завърта света пред очите ми. Там над всички, покачени на своите кокили, има бели духове, които се къпят с огнени пръски. Филип Македонски им маха от своя пиедестал. Каменните ложи на римския стадион чернеят от хора. Крясъците им възкресяват ехото на древните гладиаторски боеве. Огромни кълба, по-големи и по-сребърни от луната, тромаво политат във въздуха, подюрени от ентусиазма на пловдивчани. Нереално. Неистинско. Притеснен за своята адекватност продължавам да се провирам през гъмжилото все надолу, по малката главна. Стигам до книжарница. В нея Михаил Вешим чете откъс от “Английският съсед”. Неговата “лекция за виртуалната паша” е прекъсната от яростен бой с възглавници. Гледам невярващо към бъхтещите се пижамени хора. Лудост – социално обществена абдикация, заредена с така неподправен позитивизъм… По-късно. Един от навесите за прожекторите на Античния театър ме крие от хладния есенен дъжд. Слушам унесено перкусиите на Асен Хайдутов и китарата на Балинт Петц, зяпам танцуващите мокри тела, разсеяно галя бездомното коте, което се скри на сухо при мен. Надигам бутилка червено вино, подадено от вратата на малка галерия. Съзнанието ми импровизира, точно както артистите. Танците свършват. Дъждът притихва. Магията се изчерпва. Луната смутено изпълзява зад облаците. Пускам си “The carnival is over” на Dead can Dance. Трябва да се събудя – чака ме дългия път до дома.