Винаги съм живял в близост до трамваи: първо тези по "Янко Сакъзов", а от близо 20 години – по "Христо Смирненски" и "Графа". Обичам звука на първия трамвай рано сутрин, когато още не съм си легнал. Обичам и да се возя в тях, защото, за разлика от метрото, те ти позволяват да надникнеш в живота по улиците на София. Но в един хубав майски ден миналата година разбрахме, че ще трябва да се лишим от тях за около 5 месеца.

Който живее на 2 минути от спирка, е разглезен и се вози дори за една, на колкото е и най-близката засечка с друг транспорт (метро и автобуси в моя случай). Последният път, когато трамваите бяха спирани за по-дълго, трябва да е бил преди 5-10 години, когато се извършваше реконструкция на кръстовището на „Граф Игнатиев“ и „Евлоги и Христо Георгиеви“. Бях позабравил какво е да се ходи пеша за повече от 5 минути до най-близкото превозно средство или оттам до крайната дестинация.

Пуснаха заместващ автобус, който не вършеше никаква работа за част от закритото трасе, нито пък спираше особено близо до нас... а и разписанието си не успяваше да спазва! Свикнах да ходя по 20-30 минути на отиване или връщане. И все пак нямах търпение октомври да дойде. Той дойде, мина, срокът бе удължен няколко пъти (поне 4) и най-накрая, предколедно, те се завърнаха рязко и неочаквано. Бяха започнали да ми се привиждат месец-два по-рано и когато най-накрая чух първия трамвай на 20 декември, почти се разплаках.

Край на мъките.