Беше понеделник сутрин и навън валеше силен дъжд. Обожавах в такова време да съм в леглото на топло, а трябваше да тръгвам за работа. Изобщо не ми се ходеше. Пиех сутрешното си кафе, гледайки капките дъжд да се стичат по прозореца. В мислите ми беше само един човек. Исках да чуя гласа му. В чашата ми беше останала последната глътка кафе. Допих я с удоволствие и реших да му звънна.

- Добро утро, как си? - с треперещ глас го попитах.

- Добро утро, добре съм. - отвърна той.

- Реших да ти звънна, за да те попитам дали искаш да се видим?

- Не мога днес, много ще съм зает.

- Само за пет минутки. - казах аз с надеждата да се съгласи.

- Добре, да се видим, но само за пет минути.

- Добре! - отвърнах с радост.

Усещах как краката ми се разтрепериха и корема ми се сви на топка. Бях много развълнувана. Чувствах се на седмото небе, защото знаех, че ще го видя пак. Макар и за малко. Накрая разбрах колко щастие се крие в тези "пет минути".