05:35, ЖП гара - Варна. Изскачам нервно от спалния вагон и поемам дълбоко първата си доза варненски въздух. 13 години. Толкова минаха, откакто не се бях прибирал в родния си град. Животът ме отведе на различни места, но това необяснимо вълшебство не срещнах никъде другаде по света. Специфичният варненски мирис на море, мечти, надежди и приключения, който приветства пристигналите в утрото влакови пътници, моментално подчинява сетивата им и дава само една посока на техния следващ ход – към брега на морето. Аз не правя изключение – краката ми изцяло се оставят на сърцето да ги води и се отправят натам с надеждата то да навакса пропуснатите изгреви.

06:20, Южният плаж. Слънчевите лъчи пъргаво пропълзяват и осветяват песъчинките, които така упорито размазвам в просъница по лицето си. Страхувам се да прогоня окончателно кратката дрямка и да погледна напред – буквално и преносно. Дали всичко ще е, каквото го оставих преди толкова години? Нямам време за губене – решено е! Разтварям бавно очи и отдъхвам – Галата, Аспарухово, моста, фара – всичко е на мястото си, красиво и пленително, както преди. Усмихвам се широко. Доволен, че се излъгах да налапам въдичката на примамливия варненски изгрев и че ще чакам не 13 години, а 24 часа, за да ми се случи пак. Не ми остава нищо друго, освен да метна раницата на гръб и да се запътя към преплетените улички на Гръцката махала. И към новото утро, което ще промени всичко.