А сега накъде?
Малко бягство
от Мариела Ганчовска

Алармата. Бърз душ. Малко червило, колкото да не е без хич. А каква кокетка беше навремето! Приготвяне на закуска. Събуждане на децата. „Андрей, измий си зъбите! Ема, обличай се! Не, не знам къде ти е диадемата. Нямаме време да я търсим. Закъсняваме.“
Нямаше и помен от любимия аромат на горещо сутрешно кафе. Петър спеше дълбоко след нощна смяна. Излязоха. Закара Андрей на училище, а Ема на детска градина. Усети неканена умора. Прииска ѝ се да спре времето! Без да мисли, взе телефона: „Светле, май се разболявам, ще си остана вкъщи днес“. „Хубавото е, че тези джаджи понякога вършат добра работа“ – помисли си тя. Отвори прозореца и вдиша свежия въздух. Отиде на Главната. Взе си кафе и седна на една пейка. Около нея, като рояк пчели, се понесе гъмжаща, разнолика тълпа. Момиче на около 13 със силен грим, което искаше да порасне. Възрастна жена с ярко червило и руж на бузите, която се опитваше да върне времето назад. „Не можеш да надхитриш времето – каза си Марина. – Или поне резултатът ще бъде комичен.“
Телефонът. „Още съм на работа. Ти вземи децата. Ще закъснея.“ Искаше още няколко мига извън времето. Влезе в едно кафене и седна на бара. Барманът ѝ направи комплимент. Марина се усмихна. Навън заваля и ромоленето на дъжда я върна в действителността. „Не си тръгвайте! Вали като из ведро, в капан сме.“
Марина вървеше под дъжда. Прибра се вкъщи. Две малки слънчица я посрещнаха радостно. Петър приготвяше вечеря. „Не искам времето да спира –  каза си тя. – Просто понякога всички имаме нужда от едно малко бягство“.