Озовах се в село С., назначиха ме по бързата процедура - да не взема да се откажа. Бях начинаеща, но здраво нагазила в ролята си на учителка, затова на първа среща с ученици винаги носех „Тъмната половина” на Стивън Кинг – всеки уважаващ себе си проблемен ученик беше стигнал до този автор.

Както си стоях пред входа на училището, над моите метър седемдесет и пет се извисочи мускулест дангалак с палава усмивчица. Съобщи ми, че безпроблемните ми дни зависят от безпроблемните отношения между нас двамата. Изправих между нас книгата, която сега повече приличаше на щит. Проработи. Заговорихме се. Усетих, че съм си осигурила част от безпроблемните дни. Не знаех обаче точно каква част, защото от моята класна стая периодично излизаха с писъци колежки.

Един ден разбрах.

Тъкмо пишех на дъската, когато едно момче каза: „Госпожо, Димитър си е свалил гащите!”  Димитър беше същият онзи дангалак.

Поех дълбоко въздух, свалих максимално регистъра на гласа си до ледено-заплашителен: „Ако Димитър не си е вдигнал гащите, когато се обърна,... идея си няма какво мога!!!”

Удължих писането максимално, а през това време някой в главата ми истерично крещеше: „Какво можеш?! Каквооо?!” Друг още по-истерично му отговаряше: „За Бога – не знам!!!”

Изречението свърши. Трябваше да се обърна.

В стаята всичко си беше на мястото.

Никой никога не спомена нищо по този повод.

Е, Димитре, ако си се питал какво щях да направя тогава ако не си беше вдигнал гащите, вече мога да ти кажа - не знам.

И тогава не знаех.