Сам телефон - един-единствен, там отстрани, увиснал на стената, до тротоара... Уличен телефон. Уличник телефон - ожулен, издраскан, като ротативка ехиден - едноок, еднорък, изпочупен, със мамеща слушалка и мърляви бутони - крадец телефон, като крадлива котка с половин опашка и изпокъсано ухо, куца котка, сива, съвсем несимпатична - мръсна, стара, печална, противна.

И все пак едно мяукащо създание, едва-едва преживяло юмручните удари, остриетата на ключове, обидите, лъжите, псувните, хулите, какво ли не още...

Протягам ръка към дрипавата й опашка, погалвам я, с риск да ме одере, с наелектризирани нокти и след дълго чакане, най-после, най-накрая, долавям тихото мъркане в мембраната. И чувам още… „Здравей”.

Тогава разбрах, не без усмивка, че съм попаднал в капана на времето. На нашето време - моето и нейното… Времето на любовта.