Стопената още в детството от гореща вода ръка стоеше винаги в юмрук. Душата ѝ също се превърна в юмрук, не позволи никой да я съжалява и се разплака пет пъти за осемдесет години.

Започна да прави закуската и не чу как мъжът ѝ се изниза, само запаленият мотор на колата го издаде. Отдели мекица и започна да я чупи парче по парче, точно както минаваше животът ѝ. После викна на децата да стават. Денят тръгваше по коловоза си. Трябва да учат много, да постигнат повече от нея. Борба трябва, борба – това ги отегчаваше, не я разбираха, но тя знаеше, че думите ѝ се запечатват. Всеки ден е борба. Онзи отгоре само гледа и слуша, и си записва, но не бърза да помага. Да разчиташ можеш само на себе си.

Излезе при цветята. Само докато ги гледаше, вярваше в Господ, но за кратко. Защо да мисли за Него, щом Той не мисли за нея? Той с неговата взискателност. Той с неговите закъснели възмездия. Труд трябва, труд. Ако той работеше колкото нея, мъката на тоя свят нямаше да е толкова. Вярно, разпределя мъката и радостта, но грозно и безцелно. Ако тя така наказваше за всяко прегрешение, би била лоша баба. Защо тогава Той да е добър?! Ако Той съществува, ще застана пред Него, мислеше си тя, да ми обясни, не съм толкова проста. Обаче далеч по-сигурна изглежда срещата с червеите, но дотогава имаше време.

Откъсна още едно сухо листо и се прибра в кухнята, защото имаше още толкова много за вършене.