Тополите. Те бяха първото нещо от външния свят, което успях да опозная. 

По онова време вече бях научила кога мама си идва от работа. Излизах на балкона, протягах ръце и започвах да махам, докато се опитвах да стигна въжетата на простора, за да си поиграя с тях. И така, докато мама не се появи. Тя винаги гледаше нагоре. Дали щипките привличаха вниманието ѝ, раздрусани от рязкото опъване на въжетата, не знам, но по някое време аз чувах гласа ѝ и тогава започвах да се смея. Ама не я виждах, повдигах се на пръсти, питах я къде е и тя ми отговаряше: 

- Ей сега се качвам, Тинче, прибирай се вътре! 
- Къде си-и-и, мамо?!

Пулех се насреща, очите ми достигаха почти до винкела на терасата и всичко, което виждах, бяха върховете на тополите отсреща. 

Но аз растях и тополите в моите очи ставаха все по-големи, докато един ден не я видях. Тя стоеше на пътя, гледаше нагоре и се усмихваше. Видях я и тогава разбрах, че аз съм нейната малка тополка...

Посветено на майка ми