Догаря ли пламъкът на спомените за отминали докосвания? Пази ли кожата допирът на бляновете, които някога душата ти е имала? Остават ли следите… отпечатъците? Често се питаше, но никога не получаваше отговор… Събуди се в люлеещия се стол, както обикновено. Не помнеше кога е заспал, дали е сънувал… Не знаеше къде е и чии са дрехите, с които бе облечен. Нищичко. Бележките ! Да, записваше си! Знаеше, че трябва да си записва иначе всичко е обречено. Грабна първото листче хартия, което откри, и постави едно от парченцата на безкрайния пъзел, в който животът му се бе превърнал след инцидента. Прегъна листчето, което гласеше "2-ро чекмедже отгоре-надолу" и последва инструкциите – отиде до старинната мебел, която заемаше по-голямата част от стаята, в която се намираше, и постави ръката си върху дръжката. Казваше се Алън, поне според документите, които откри вътре. Разгледа останалото. Погледът му се спираше върху различни предмети, които усещаше, че имат стойност за него, но не беше сигурен каква. Опипваше папките, които бяха пълни с имена и дати, както и с многобройни листчета, които носеха неговия почерк. Прекара около минута, в която някои от спомените му се върнаха. Бяха несъществени, но му помогнаха да разбере системата, която си беше създал. Ровеше из купчината, която представляваше парченцa от живота му. Напрягаше се, искаше да помни. Взе в ръка музикалната кутийка, която бе почти на дъното на безкрайно дълбокото чекмедже. Отвори я. Мелодията се разнесе из стаята. Познаваше тази мелодия… знаеше кога и откъде е купил тази кутия, но защо?