Елена отвори очите си. Беше рано, а небето толкова лилаво. Улиците все още празни - също като клоните на дърветата. Единствено изпадалите листа се гонеха в малки, нежни кръгове. Елена е момиче, което носи слънце в името и душата си. Тя е жълт цвят, озаряваща, толкова нежна, толкова обичаща. Тя е лято. 

И не обича да ѝ е студено.

Беше тихо. Хладно есенно утро, не знаеш какво време може да те очаква през деня. 

Внимателно се обърна към него, а той отвори бавно и сънливо очите си. Бяха толкова сини, че бе нужен само миг, за да накарат Елена да забрави за всички останали цветове, мразове и мъгли. И можеше да остане в тях вечно. Две сини морета, в които е винаги лято - в тях няма студ, топли са и я обливат със слънчеви лъчи. В тях времето спира, светът замира и остават насаме. 

Само те – четири влюбени очи.

С всяка клетка на тялото си Елена знае, че навън времето може всеки ден да е облачно, дъждовно и променливо, но в нея да живее вечно, синьо лято, щом я гледат тези два извора на обич. Като в капан е. Капанът на времето в неговите очи.