Седеше на миндера. Не беше задължително да е неудобно и кораво, важна беше работата. Тази, в която се беше разтворил. Буквално. Освен нея не съществуваше нищо друго. Иглата в ръката му не се движеше сама, налагаше се да я издърпва с усилие, когато се срещаха по няколко ката дебел шаяк. Но той не забелязваше убожданията. Пределно ясно разбираше, че без рутинната работа по носията няма да стигне до онова блажено безвремие, когато ще „роди“ поредната гайтанена гравюра. Не повтаряше нито една рисунка, нямаше да е автентично. При него всичко трябваше да е уникално!

Беше го решил преди 4 години, когато напусна корпоративния свят – подредения, показния, модерния... Безсмисления... Можеше да продължи да бяга от среща в среща, от задача към задача. Можеше, но не искаше. Не беше неговото и той не беше щастлив. Това време и тази скорост бяха за другите, за тези от новия век. А той се усещаше от друго време, архаично и натурално. Душата му познаваше различни ценности. И ги търсеше във всяка секунда от изтичащото ни време.

Избран да е от малцината пазители на времето – не беше внушение или мисъл. Едва уловимо усещане за необяснима носталгия по истинските неща, по забравените ценности. Като предопределеност да пренесе през времето частичка от родовата си памет.

Изпадна в онова особено, безтегловно безвремие – нищо и никой не съществуваше наоколо. Само той и малката игла (несвойствен инструмент в здрава, мъжка ръка). И поредният мотив върху носията, който беше изпълнил със смисъл и символика. Беше щастлив и нищо друго нямаше значение.