Ухаеше на прясно изпечен хляб и на пушек от печката на дърва в малката уютна стая. Всичко беше старо, овехтяло и пълно със спомени. Пред иконата на стената гореше кандилце.

Възрастна дребна женица обикаляше усмихната и с бързи крачки из бедната селска къща, като младо момиче. Бързаше да приготви масата за обяд, да не остави гостите гладни. Гостите ѝ всъщност бяха объркали пътя планинари, съвсем непознати. Отбиха се в нейната къща, която беше в подножието на планината да попитат за маршрута. Тя не знаеше този път, за който те питаха, но пък познаваше пътя на сърцето и за това бързаше да ги нахрани. Хванати сякаш в капана на времето планинарите се отдадоха на спокойствието и топлината на спомените. Във времето на тяхното детство и на техните баби. Домиля им! Не можеха да си тръгнат, без да позволят на милата жена да им даде част от добрината си, забъркана в храната. Насядали около малката масичка в средата на тясната стая, те се почувстваха повече вкъщи, отколкото когато и да било.

На прага, когато ги изпращаше, старицата им подаде вързопче от вехта стара кърпа, в която им беше сложила храна за из път. Махайки ѝ за довиждане, сърцата им бяха притихнали. Всеки вървеше, мълчеше и мислеше. За добрината, за човечността, за чистата душа и за понятието бедност. Въздишките им се отронваха дълбоки и тежки, като зрели плодове. Излизаха различни от капана на времето. Бяха получили много повече от храна от бедната стара жена, която нямаше нищо, но пък им даде толкова много...