Той беше работохолик. Все бързаше нанякъде, все имаше важна работа, все не му оставаше време за себе си. В един слънчев следобед осъзна, че е на четирийсет, без семейство, затънал в задължения и най-естественото нещо, което реши да направи, бе да иде в планината. Взе си почивен ден, феномен, който до сега не се бе случвал, обу си чифт здрави обувки и тръгна, без да се замисля. Запрепъва се из скалите и ниските храсти, почувства се на мястото си, за пръв път в живота си усети, че няма закъде да бърза и не бързаше. Искаше му се да се слее с тази дива природа, да стане едно цяло с нея. Не, искаше му се да остане тук завинаги, сред песента на птиците.

Изведнъж задуха силен вятър, черни гъсти облаци се скупчиха върху му. И се изсипа страхотен дъжд, едрите капки се блъскаха в гърба му, сякаш го прокуждаха от планината. Дрехите и обувките му подгизнаха за секунди, а той нямаше къде да се скрие. Вече не виждаше маркировката, а всичко наоколо му се струваше объркващо еднакво. Осъзна, че се бе изгубил. Беше се озовал в капана на времето.