Когато един октомврийски следобед, излизайки от “Arts Picturehouse” в централен Кеймбридж, бръкнах в джоба си, за да намеря няколко пенса за просещия мъж на отсрещната улица, с изненада установих, че съдържанието на джобовете ми се свеждаше до един билет за кино. Смачкан и поразскъсан, останал незабелязан в последните два часа, сега билетът срамежливо си лежеше в дланта ми. Разгърнах го, изгладих го с пръсти и прочетох заглавието: “2001: A Space Odyssey”, последвано от надпис: “The future in a time trap”. Не обърнах особено внимание на реториката на изписаното, хвърлих билета в близкия кош за боклук и пресякох.

Подминавайки мъжа, който все така просеше, до мен долетя плахият му глас:

– Прощавайте, дали можете да помогнете с няколко пенса?

– Съжалявам, джобовете ми са празни - отвърнах аз, като демонстрирах твърдението си, изваждайки вътрешността на джобовете си навън.

– Момиче, даже моите джобове са по-пълни от твоите – май ми се присмиваше.

– Да ви кажа, имах един билет от киното, това брои ли се?

– Само ако филмът е добър!

– Гледах “Космическата одисея”, от малка мечтая да го видя на голям екран!

– Невероятен режисьор! Срещнах се с Кубрик в края на 70-те в Хартфордшър, за да му покажа мой сценарий. Предложи ми няколко промени. Оттогава работя по сценария, но скоро ще е готов и тогава ще го потърся отново – по устните му си проправи път усмивка.

Усмихнах се и аз и продължих. Кубрик бе починал преди 20 години, но обнадеждаващият капан на времето бе по-силен от истината.