Цифрите проблясваха периодично на таблото. 12 минути до следващия автобус. А след тези 12 минути щяха да последват още 20, прекарани отново в безмислено зяпане на екрани. На Яна ѝ идваше да извика от яд. Не беше свикнала така. Там, откъдето се връщаше, да чакаш публичен транспорт за повече от 5 минути беше светотатство. Но сега беше тук. Точно защото ѝ беше писнало да е все втурната нанякъде, все да се шмугва в последния вагон на метрото, точно когато се затваряха вратите. Все да се взира в телефона си, небрежно сблъсквайки рамене с някого, а на екрана някоя удобна апликация да ѝ казва колко точно има до следващия автобус. Беше се уморила от това безличие, от тази неспирна забързаност и студеност на големия град. Реши да се върне у дома. Но това ли беше домът, който помнеше, или и той вече беше изкривен през призмата на неумолимо редящите се години? 

В крайна сметка отново беше хваната в капана на времето. Дойде тук, за да престане да се щура, опитваща да го догони, а в крайна сметка осъзна, че може би няма и търпението да го чака. Колко странно нещо беше носталгията и тази тъпа представа, че винаги има нещо по-хубаво от сегашното. Трябваше ли в крайна сметка да се връща тук? Поне едно нещо не се беше променило. Както и хиляди пъти преди, щеше да слезе на последната спирка. Милионен мегаполис или китно градче -  няма значение. Все успяваше да си намери работно място затънтено до немай-къде си.