Дъждът ме подмина, като само кимна с глава, без да ми каже нищо. В други дни той би се поспрял за малко при мен да си поприказваме, както много пъти ни се бе случвало досега, но днес не беше такъв ден. Днес той много добре знаеше, че не чакам него. А аз наистина чаках някого другиго и Дъждът, тъй като ме познаваше открай време, знаеше, че когато чакам някого, не може да се спре при мен. Той знаеше, че ако се спре, дори и за малко, би ме накарал да се скрия някъде. А тогава щях да спра да чакам. Не че не му се беше случвало друг път да е разсеян и да ме подплаши, но сега не биваше. Сега беше важно да остана там и той го знаеше. Беше ме видял отдалеч и знаеше колко дълго и с какво търпение чаках. Беше видял и Надеждата, която седеше до мен. С нея си бяхме поговорили по-рано, бях ѝ разказала за онзи, когото очаквах и тя се беше съгласила да остане при мен.  

Часовете се изнизваха един по един. Слънцето бе започнало да залязва. Двете с Надеждата още седяхме в очакване. Дъждът се беше спрял наблизо и чакаше нас. Всички чакахме някого, който така и не идваше. Но докато още имаше кой да го чака, може би щеше да дойде...